далеч от средата, някъде-никъде се сливат
всички покрайнини на света в утопията на
неутешима истерия.
светлината е заслепяваща, а мракът вездесъщ.
тук музиката е безмерно красива, могъща и
разрушителна.
тук болката е непоносимо сладка
аз обичам и умирам, ах обичам безкрайно!
аз никога не спирам, никога не започвам,
никъде не пристигам.
и не плача за теб.
сълзите ми са радостни и извор на живот.
само тук, на ръба.
Имало едно време един съсед, а съседът си имал красива мечта. Отглеждал си я от малък и предпазливо не я пускал много на свобода, сякаш се тревожел да не я загуби. А тя, мечтата на съседа била срамежлива. Леко се докосвала до вълнуващата повърхност на нещата и после дълги часове се носела щастливо премрежила поглед. Никога не й минавало през ума да се задържи на едно място, да опознае някой предмет или същество по-обстойно.
Един ден съседът излязъл по работа и както винаги оставил мечатата си в къщи, защото се страхувал да я води със себе си на оживени места. Ами ако някой я хареса, пожелае, вземе от него? Ами тя, милата мечта, ако се заплесне и се загуби? Затворил грижливо вратата и тръгнал по неговите дела. Греело слънце, а от цъфналите пролетни цветя и дървета се разнасяли ароматните песни на прелетните птички. Мечатата гледала през прозореца и претрепервала от желание да излезе навън, за да се докосне до красивата пролет. Решила да отвори прозореца и да се протегне колкото може повече през него, но без да излиза цялата, после да се прибере и да затвори. Първо го открехнала мъничко и след това бавно пропускала все повече слънце и пролет през увеличаващия се отвор на прозореца. Вече усещала вятъра как носи топли усмивки, лекото бръмчене на пчелите и разбира се тържественото появяване на най-ефирното същество - една незнайно как попаднала тук южноамериканска пеперуда Morpho menelaus в изумрудено синьо, по-синьо от самото небе! Мечтата съзряла пеперудата. Пеперудата не обърнала внимание на мечтата. Съседът пък съвсем нищо не разбрал. Но така се случват те великите моменти - тайничко.
Пеперудата съвсем невинно се приближила до отворения прозорец. Мечатата съвсем притеснено останала неподвижно втренчена. Усетила порив по-силен от страха си и след кратък размисъл взела решение да се поддаде на изкушението. Протегнала се, за да докосне крилете на Morpho menelaus но миг преди да успее пеперудата полетяла, а след нея неусетно се понесла и мечтата.
Когато осъзнала, че лети, мечтата се разтревожила да не би да има страх от високото, защото тогава не би трябвало да лети толкова високо сама. След това решила да няма страх от високото, защото е непрактично. Решила също така да лети след пеперудата и да й се наслаждава без да се разсейва с излишни мисли.
В това време съседът се прибрал и започнал да търси своята мечта. Дълго и безутешно ровил навсякъде, викал я и се молел на Бог да му я върне, но отговор не получавал. Седнал и заплакал. По някое време сълзите в очите му взели да пресъхват, а да се плаче без сълзи е още по-тежко. Феята на съня го спасила и изтощен той заспал.
А мечатата упоена от полета и свободата си скоро забравила за пеперудата и се понесла над света, удивена от красотата му. Спускала се ниско над цветята, гледала дълбоко в ококорените очи на децата, играела си с косите на майките им и политала отново, за да усети хладния порив на заснежените планиски склонове, да се огледа в кристалните езера, а после се втурвала на лов за дъха на морето и солените пръски вода. Сприятелила се с ветровете и се заслушала в легендите, които разказват. Времето минавало, а мечтата вместо да се умори от пътешествията си ставала все по-силна, красива и щастлива.
Минали дни, седмици, месеци, а съседът не спирал да мисли за мечтата си. Страданието му, обаче, имало все по-различен вкус. Една мисъл захванала да се прокрадва насред тъжното му съзнание и малко по малко той осъзнал, че не тъгува за миговете прекарани с мечтата си, а за всички онези, на които никога не е успял да се наслади. В първия момент отказал да повярва. Излязъл навън пред къщата си, легнал на поляната по гръб и се загледал в облаците. Заслушал се в птичките. Поел дълбоко въздух и усетил аромата на есента. На фона на синьото небе бавно изплувал силует, изумрудено син и неуловим като мечта. Загледал се той и видял божествено красива пеперуда. Помислил си колко хубаво би било да може да полети като нея, за да потърси своята мечта. И като я намери да сподели залеза с нея. А също и изгрева. И да се разхождат повече навън. И да споделят. И да пътешестват. Най-вече да пътешестват. Да са толкова свободни, че като видят изумрудена пеперуда да се понесат след нея и да не се тревожат за нищо. Но тя мечтата му никога не е била тревожна се сетил изведнъж съседът. А тревогата тежи. Ето как е притиснала него и не му позволява да полети... и докато си мислел това усетил как става лек, по-лек от мъхчетата, които се носели из въздуха над главата му. Усетил и други неща, но не обърнал внимание на най-важното - че земята се отдалечавала заедно с къщата и всичките му грижи...
....
Написах приказката дотук, а не знам как да я продължа. И е Приказка-Подарък при това.
Вече близо седмица лепкава тревожност се промъква в моите дни и разкъсва спокойствието на нощите ми.
А днес разбрах, че последният мой жив пра-дядо след дълги самотни години най-сетне е поел своя път към онзи по-безплътен свят, където отдавна го очаква баба.
След няколко часа и аз ще поема своя път - през дъждовно-снежното приключение на магистралата в планината, а после всички онези малки селца и градчета, чак до спокойния Дунав. Упоена от музиката и мислите си ще подскоча уплашено, когато видя дядо и болката свие сърцето ми.
Толкова е странно, той винаги е бил там и изведнъж няма да го има, никога вече. И моят свят ще се насели с тъжни спомени превзели мястото, което досега беше пропито с миризма на старост, жалка немощ и украсено с дълбоките и объркани очи на човек загубил своите мисли през годините.
;)
)
)
